Днес имаше много сълзи. Този 17 февруари беше много по-различен от другите. И аз плаках. Цяла България може би плаче. Разделихме се с един от най-великите си футболисти Трифон Иванов.

Стоичков, Сираков, Димитър Пенев, куп легенди, хиляди познати и непознати си взеха последно сбогом с Туньо. Показаха му уважението си. Поклониха се пред него.

Гледах поклонението и видях нещо, което ме докосна изключително дълбоко. Едни истински мъже със сълзи на очите. Героите от САЩ 94 отново заедно, макар и по-тъжен повод. Заедно до Трифон в сетния му час. Разплаканият Стоичков целуна Туньо по челото, а сълзите в мен също не стихваха. Затворих очи и си спомних...

Същинските ми футболни спомени са буквално от лятото на 1994-та. Малко след световното обаче започнах да осмислям и разбирам футбола като спорт, емоция и нещо наистина велико.

Смъртта на Трифон Иванов ме накара да извадя колекцията си от футболни кибрити. Бяха модерни за колекциониране тогава. Нямаше интернет, фейсбук и всякакви глупотевини на новото време. Аз дори използвах картонените кутийки, за да играя мачове, разпределяйки ги в два състава по 11. Правех футболни врати от детски колички в стаята си и използвах топчета за коженото кълбо.

Европейските квалификации, извънземното воле на Трифон срещу Уелс, Европейското в Англия, квалификациите за Франция 98 и онзи безкомпромисен гол на Туньо срещу Русия, който ни класира. Помня всичко... Помня моментите, в които просто се редяхме пред телевизора, чакахме гол, за да излезем на терасата и да надуем тромбата, опиянени от радостта, която тези мъже ни носеха...

...Помня и образите от кибритите. Те олицетворяваха моето детство, моите кумири. Когато навън валеше и не можехме да ритаме топка, кибритите бяха моят свят. Лицата върху тях бяха моите приятели, с които времето ми минаваше безгрижно. Не можех да повярвам, че днес гледам Ицо, Наско, Трифон, Балъчето, Лечков и другите по телевизията, а малко след това можех да ги държа в ръцете си и да вкарвам голове с тях.

Разглеждах днес тези кибрити и с насълзени очи се загледах в номер 21 от колекцията. Един от героите на моето детство. Трифон Иванов.

Поклон!